Ателие радомирско ръкоделие - традиции и модерна форма

Този град, в който аз съм роден

за мнозина навярно е скучен ,

разпиляваш се ден подир ден -

просто няма какво да се случи.

Радомир е град, за който на пръв поглед може да се каже, че е писана песента от близкото минало на група „Тангра”. Малки сиви улички, стари къщи и социалистически бетонни панелки, повече сиво в пейзажа ... Но само на пръв поглед.

За да покаже за пореден път какъв гениален драматург и събирач е, Господ именно тук е отредил да се съхранява, развива и възражда един от най-българските и типични занаяти – плетенето.

Те са около 50 момичета, млади и не чак толкова, всички запалени по магията на преждата, на шарката, на цвета. Ето ги, седнали всичките в знойния летен следобед под дебелата сянка на орех. Събрали се на седянка – точно такава, каквато навярно техните баби и пра-баби са правили. Едната се провиква: „Абре, лельо, няма ли да извикаме момците?” ... и общото тяло на млади и стари момичета се разтриса от смях. И нежните детски ръчички и набръчканите от труд мазолести ръце не спират ... едните предат, другите навиват вълната на мотовилка, трети правят кълбета, други пък, по-в средата на групата, чепкат ли чепкат меката вълна. „Ей тая покривка е на повече от 100 години”, извисява се звънък глас и добавя: „Тия младите, и те трябва да знаят ...” И пак смях и глъчка.

Нашите радомирчанки не си губят времето. Aлени китки цъфтят изпод пръстите им, а звучните им песни, изпълнени от сърце, огласят всичко наоколо. Всяка бримка от плетивата им се насища с енергията на скороговорките, с които малките се надприказват. Всеки шарен чорап и покривка, всяко елече и дреха, които излизат изпод ръцете им са необикновени – те носят енергията на поколения назад, на житейските уроци от миналото и на енергията на настоящето. Така е тук, на седенките в Радомир – едно малко градче, за което съвсем, ама съвсем не е вярно, че:

Да, така е във малкия град,

този град старомоден и скучен,

в който друго, освен да се влюбиш 

просто няма какво да се случи.

Но то се случва. Ще се случва и занапред, защото днешните млади и стари момичета заедно, бримка по бримка плетат тъканта на живото наследство. 

Проектът е реализиран през 2010 г. по програма „Живо наследство“ на Фондация „Работилница за граждански инициативи“.