“Аз съм си капанче!” уверено и с усмивка казва младо красиво момиче. Зад гърба й се развихря истинко представление: възрастна жена носи дървен поднос с прясно изпечена баница, друга енергично “утолява” глада на нажежен сачак, младо момиче внимателно подрежда везана покривка на маса, друго едва стъпва по каменните плочи от тежестта на глинен гювеч – пълен със сармички – специални, трето приготвя сушени чушки –по рецепта, която баба й й е казала ... . Вътре, в стаята, на колене пред кръгли дървени маси други две момичета впиват ярко-червения си маникюр в меко тесто. Нежно галят масата с набрашнените си пръсти, пак размесват, и пак, и пак. Други две бавно пристъпят с готовите листи, преметнати на точилки. Като в специален ритуал приклякват и бавно показват тайната на тукашната баница: “разстилаш кората на масата, намазваш я с олио, поръсваш със сирене, прегъваш от едната, после от другата страна, събираш двата края и ... внимателно изнизваш от точилката. Ето, така!”

Всички са в шарени носии, с везани ръкави, пищни престилки и ... капанки зад ухото. На езика на почитателите на модерното изкуство – истински фолклорен хепънинг! На езика на обикновения наблюдател – минало в бъдещето.

“Капанците са трудолюбиви, завистливи, кибритлии и ... много гостоприемни”, така възрастна жена определя себе си и свотите – капанците. Според легендата, името на тази малка етнографска група идва от мъката и неволите – невестите бродирали и плачели, поробени. Сълзите им капели, капели ... и от там – капанци.

Според историческата хипотеза, хората от село Садина са запазили и до днес живи част от традициите на аспаруховите българи. Та, нали именно тук е създадена българската държава!

Навес грижливо пази от силното слънце друга група хора. От далече изглежда все едно снимат новата версия на знаменитата Тлака в Алтъново от Под игото. От близо – няма нищо режисирано. Баби показват, а момичета и момчета влагат цялото си страние, за да се научат. Едното подрежда на бял кенар, в червено и черно, кръстче след кръстче и от иглата й пораства фигурата на дървото на живота. Другото – с цялото си внимание изрязва непослушните щръкнали вълнени конци на малък шарен помпон. Трето ниже синци. Едната от възрастните жени поглежда доволно: “Ние им показваме, а те работят. Да се научат, а и техните очички виждат, нашите – вече не! Ей, това е капанка! Китка, изкуствена китка! Нашите баби са ги носили на хората, по празници. Правили са ги само от тъмночервени конци и от конски косъм, ама ние сега – по-шарени ги правим и ... слагаме телче.”

Друга баба: “Ние по едно време не оценяхме какво има в сандъците на нашите баби, ама вече не е така. Искаме тях – младите да научим, че и те внуците си да учат.” И историята продължава ...

“Аз съм си капанче!” уверено и с усмивка казва младо красиво момиче. Всичко наоколо е толкова истинско, че от склона на съседното село се чува тропот ... конете на някогашните воини на Аспарух.