Днес сме поканени на гости. В централната част на Шумен, сгушена между блокове и кооперации, се намира родната къща на Панайот Волов. Странно защо ни канят в дома на този български революционер, нали сме дошли да видим друго..? Влизаме през стара, дървена, добре поддържана порта. Мирише на дървесина.

След проливния дъжд, който се изля преди малко, стана страшно свежо и чисто. Страхотен двор, в дъното между чемшири е къщата. Под стрехата й седят няколко жени на средна възраст. Веднага стават да ни посрещнат. Питам ги защо ни поканиха тук, та това не е ли музей на революционера. Да, отговарят ми, обаче семейството на Волов се е занимавало с тъкачество и бродиране. Ахаа, значи не случайно сме тук. Наследниците на къщата са я превърнали в музей и място където спокойно можеш да поседнеш под стрехата и да се взираш в този приказен двор.

А пък ние сме дошли, за да видим какво е месал.

Хората тук нямат представа от къде и как се е появил хлябът. Според тях обаче, за да се появи той на трапезата, е задължително човек да работи много и упорито. “Хлябът иска пот” – споделят домакините ти. Това разбиране изразява осъзнаването на хляба като продукт, получен в резултат на човешкия труд, посредством който природата се преобразува в култура. В миналото старите шуменци и хората от региона са си приготвяли хляб от пшенично, царевично, ръжено или соево брашно. “Като втаса и като се надуе хлябът, става мекичко като пумантара. Много вкусен, у-у-у ... Много вкусен хляб” – разказва ни една от жените.

По-старите поколения българи са почитали високо хляба. Те са го сакрализирали и затова са налагали редица забрани, свързани с него. Пред хляба не можело да се говорят лоши думи, да се ругае или да се псува. Забранено било хората да се карат и обиждат, когато той се печал в пещта или е бил на масата. Никога към хляба не се посягало с мръсни ръце. Ако хората били на нивата, преди да започнат да ядат, те си измивали ръцете с вода от бъчонка или от някакъв друг съд. Ако нямало вода, ръцете се изтривали със стиска трева или с пръст. Забранено било хлябът да се меси и пече от бременна жена, жена в месечно неразположение, родилка или от жена, която предната вечер е общувала полово с мъж. Такива жени се смятали за “нечисти”.

В повечето семейства хлябът се приготвял за цяла седмица и се съхранявал на чисто място, защитено от мишки, насекоми и други вредители. За да се запази по-дълго време мек, той се покривал с домашно изтъкана от лен и кълчища покривка,която била оцветена или само в сини краски, или нашарена с повече цветове. Това по-грубо платно със специално предназначение селяните наричали “месал” или “трапезник”.

Днес тук под стрехата на Воловата къща няколко симпатични жени на средна възраст плетат ли плетат и всяка иска да покаже какво е направила по-хубаво от другата до нея. Те са спокойни, ведри и заниманието им е чисто, като самия месал, с който ще завием тестото за втасването на хляба. Хлябът, без който не можем.