Вали проливен дъжд. Като че Тунджа се е обърнала обратно и тече от небето. Някъде надалече, звукът на пороя се слива с ритъма на тъпан. Тум – тум – тум. Тъпанът се приближава, все повече и повече, а дъждът като че замълчава пред него. Тум – тум - тум. Още по-силно и още по-силно. Тум – тум – тум. Ударите на тъпана се осветяват от бледите светлини на свещите, които едва оцеляват под капките. Свещите едва осветяват фигурите на хора. Помагат им фаровете на автомобили, които правят от дъжда истински светлинни ефекти. Шествието става все по-ясно различимо. Тъмнитата и водата отстъпват път на гордите осанки на хората. Най-напред върви жена – цялата в бяло. Носи икона. Тум – тум – тум. Шествието надвива нощта и придобива истински ясни очертания. На подгизналата поляна като водна котка се стеле жарава. Въглените проблясват още по-ярко при допира с водата. Надвиват я и водната котка продължава бавно да се гмурка в мрака.

Жената в бяло прави няколко ритмични кръга около жаравата. Тум – тум – тум и танцът й се пренася върху огъня. Златистият фон на иконата в ръцете й разрязва мрака. Нагоре-надолу. Танцът в бяло продължава. Жената продължава с нежните докосвания на ходилата си по гърба на водната котка. Младо момиче и момче са на прага на тайнството. На ръба на жаравата, мокри и боси, те са сред парчетата мрак. Жената в бяло приближава, хваща ги за ръце и тум – тум – тум – три силуета прекосяват жаравата. Тум – тум – тум. Тум – тум – тум. Тум – тум – тум ... .

Първото влизане в огъня на онези, които след време ще държат за ръка други, които за първи път ще прекосяват жаравата. Ритуал, завещан ни още от траките, може би. Двамата млади стават част от един друг свят – този на традицията на огъня, на познанието на миналото и онези преди нас, този на непреходното.

Жената в бяло кляка внимателно до огъня. Тя потапя пръсти в жаравата, като във вода и хвърля високо нагоре живите въглени. Огън и дъжд се сливат в едно. Момичето и момчето също разпръсват нагори хиляди огнени светулки. Дъжд от огън.

Нестинари.