Мартенското време студено пощипва голите клони на овошките, с обещание за нова пременя. Котката потреперва сгушена на перваза. Сънената низина гърчи снага, а погледа ти няма къде да се спре, няма къде да почине. Асеново лениво се отърсва от зимната дрямка. Пътят ни води към следващата история, разказана от наследници на банатските българи, пазители на старите традиции, на обичаите, храната и езика.
В малката кухня е уютно и топло, непознати аромати гъделичкат обонянието ми, повдигайки похлупака на голямата тенджера. Жените приказват, потропват със съдове, отварят шкафове, вадят прибори от долапите. Докато се отпускам от аромата на ястията и приятното шушукане, мислите ми се връщат в детството, в кухнята на моята баба и историите за нейната майка. За жените от рода, които преди празник се събират около огнището и замесват тестото за великденския козунак. Така както се замесват и днешните ни истории, за село Асеново, за леля Мария, за обичаите на банатските българи преди Възкресение.
... дано не забравим защо сме се върнали при корените си
„Сега в селото има около 250 човека, православни християни и католици. Обезлюди се последните години. Хората търсят прехрана в големите градове, тук няма какво да правят.” Кметът Петър Иванов, разказва историята на банатските българи и село Асеново от създаването му до днес. „След погрома на Чипровското въстание през 1688 година, българи бягат във Влашко и Унгария, установяват се в областта Банат с позволението на Мария Терезия, тогавашна императрица на Австро-Унгария. Тя им разрешила и по-голяма самостоятелност и автономност. Там битуват около 200 години, след Освобождението на България, обаче търсят начини да се върнат в родината си. През 1892 година 86 фамилии, пристигат в Асеново, избират мястото защото тук е имало вода, а и почвата е била плодородна. Пътували предимно през зимата, защото когато Дунава е замръзнала лесно се преминава. Така се установяват в Асеново. След 1920 година има още една вълна преселници, хора от Балкана, бягащи от две села, в които имало големи пожари, слезли от там, за да търсят друго място за домовете си. Преди тях селото е било само от банатски българи.”
В началото на пости обличали жените в мъжки дрехи, а мъжете в женски, казвали им цурки, минавали по къщите да плашат децата, а бабите криели калбасите и казвали на малчуганите „айде цурките взеха калбасите, няма да се яде блажно до Великден.”
